Най-честото оправдание за посегателствата върху личното пространство – идващо от онези, които печелят от проверките на документи, камерите, базите данни, проследяването и другите форми на наблюдение – е познатата фраза: “Ако не правиш нищо лошо, какво имаш да криеш?”

Bruce Schneier • Email • 05.18.06

Най-честото оправдание за посегателствата върху личното пространство – идващо от онези, които печелят от проверките на документи, камерите, базите данни, проследяването и другите форми на наблюдение – е познатата фраза: “Ако не правиш нищо лошо, какво имаш да криеш?”

Има няколко остроумни отговора на това:

• “Ако не правя нищо лошо, тогава няма причина да ме следите.”
• “Властта решава какво е “лошо” и постоянно променя определението.”
• “Вие може да направите нещо лошо с моята информация.”

Проблемът с тези отговори – колкото и да са верни – е, че приемат предпоставката, че личното пространство служи за укриване на нещо нередно. Това не е така. Правото на личен живот е вродено човешко право и условие за живот с достойнство и уважение.

Две стари мъдрости го казват най-добре: “Кой пази пазачите?” (Quis custodiet custodes ipsos?) и “Абсолютната власт корумпира абсолютно.”

Кардинал Ришельо е разбирал опасностите от наблюдението, когато е казал: “Дайте ми шест реда, написани от ръката на най-честния човек, и ще намеря в тях причина да го обеся.” Следи някого достатъчно дълго и ще откриеш повод да го арестуваш – или поне да го изнудваш. Личното пространство е важно, защото без него информацията от наблюдението неизбежно ще бъде злоупотребена: за подслушване, за търговия, за преследване на политически противници – рано или късно.

Неприкосновеността на личния живот ни защитава от властимащите, дори когато не вършим нищо нередно в момента на наблюдение.

Не правим нищо лошо, когато правим любов или ходим до тоалетната. Не укриваме нещо, когато търсим усамотение за размисъл или интимен разговор. Водим си лични дневници, пеем си под душа, пишем любовни писма и понякога ги унищожаваме. Личното пространство е основна човешка потребност.

Бъдеще, в което личният живот е под постоянна атака, е било толкова немислимо за създателите на Конституцията, че не са се сетили да го определят като изрично право. Неприкосновеността е била толкова естествена част от техния свят и ценности. Разбира се, че да бъдеш наблюдаван в собствения си дом е било недопустимо. Тотално наблюдение е било толкова немислимо, колкото и неприлично за възпитаните хора от онова време. Следиш престъпници, не свободни граждани. Човек е господар в собствения си дом – това е самата същност на свободата.

Когато сме наблюдавани непрекъснато, живеем под постоянна заплаха от поправяне, осъждане, критика, дори кражба на собствената ни идентичност. Превръщаме се в деца под бдителен поглед, постоянно страхувайки се, че – сега или в несигурното бъдеще – нещо от миналото ни ще бъде извадено и използвано срещу нас от някоя власт, която ще изтълкува невинните ни действия превратно. Губим индивидуалността си, защото всичко, което правим, е видимо и може да бъде записано.

Колко от нас са спирали насред разговор през последните години, внезапно осъзнавайки, че може би ни подслушват? В телефонен разговор, имейл, чат или дори на публично място. Може би темата е била тероризъм, политика или религия. Спираме за миг, уплашени, че думите ни могат да бъдат извадени от контекст, после се засмиваме над собствената си параноя и продължаваме. Но тонът ни вече е променен, думите ни – внимателно подбрани.

Това е загубата на свобода, с която се сблъскваме, когато личното ни пространство е нарушено. Това е животът в бивша Източна Германия или в Ирак на Садам Хюсеин. И това ще бъде нашето бъдеще, ако позволим всевиждащото око да проникне в личния ни свят.

Твърде много хора грешно представят дебата като “сигурност срещу поверителност”. Истинският избор е между свобода и контрол. Тиранията – била тя под заплаха от външна атака или от вътрешно наблюдение – си остава тирания. Свободата изисква сигурност без намеса, сигурност плюс лично пространство. Масовото полицейско наблюдение е самата дефиниция на полицейска държава. И затова трябва да защитаваме личното си пространство – дори когато нямаме какво да крием.